|
Иво Беров:
Случаят Коритаров" и " случаят България"
Изразът „случаят Коритаров” е обиден. Обиден е за човека Коритаров. Разбира се, всеки човек си е и малко „случай”, но преди всичко е човек и чак след това случай.
А пък зад Коритаров, над Коритаров, около Коритаров се намира един къде по-голям случай. По-голям и като пространство, и като обем, и като множество. Този „случай” се нарича България. Ако ли пък това се види на някого прекалено обидно (така де, според източните понятия човекът е нещо съвсем дребно и незначително в сравнение с държавата и родината и може да бъде обиждан всякак, а държавата – не), то идва утешението, че около България и над България има други, още по-големи случаи.Румъния, Югославия, Чехия, Полша и въобще – знаем си ги. Да не пропуснем само най-големия случай. Случаят СССР, който сега се възражда като „случая Русия „.
Всички тези случаи си приличат. Породени са от едно общо явление. И него си го знаем. Нарича се комунизъм. За него доста хора не желаят да мислят. Бил уж минало. И наистина е минало. Само че уж. В действителност, след като се постресна малко от митинговите крясъци като „За да има мир, КДС в Сибир” и „ Кадесето на полето”, след като се поприсви и посниши съвсем по живковски, докато минат дунанмите, комунизмът започна вече да се връща. Не чак на бял кон. Завръща се тихо и на пръсти в повечето случаи, но понякога открито тропа с ботуши. Завръща се и като настроения, и като представи, и като светоусещане, и като начин на живот (подкупничеството и връзките не са демократична измислица, те са си от времената на комунизма), и като простонародни въздишки („Ей, ама пък при Тошо ракията беше евтина и хлябът беше дваасе стотинки”).
Комунизмът се завръща и като путинизация. Доста хора не разбират какво точно ще рече това. Между тях и българският премиер. При путинизацията хората се превръщат в случаи. И то опасни случаи. Когато придобият огромна власт, всички случаи стават опасни.
Възражението е, че „бившият кагебист обедини и Русия и я стабилизира. ( То е така. Твърдата ръка винаги носи сигурност. В началото. И пълен провал накрая. Винаги. А сега, по средата, в Русия се случва нещо на пръв поглед съвсем незначително. В руските учебници пише, че Сталин е имал, разбира се, някои недостатъци, но пък е индустриализирал страната.) Така де, Сталин индустриализира, Путин стабилизира, им смисъл от твърдата ръка. И новите русначета може никога да не осъзнаят, че същата тази индустриализация е в основата на съвременната руска бедност. И че заради тази съвсем ненужна индустриализация милиони хора бяха превърнати в роби. Тоест милиони изгинаха, в роби бяха превърнати всички. Но за онази страна милионите нямат голямо значение, ако са хора, а не рубли и долари.
Виж, българските деца и ученици имат много по-голяма възможност да разберат истината. Защото виждат как гордостта на българската тежка промишленост, чугуненият динозавър, скрапозната ламя, стоманеното чудовище, сглобено по стратегическите видения на стоманения Сталин, тази свидна рожба на българо-съветската дружба се разпродава и никой не ще да я купи. И все по-трудно ще бъде за политическите тарикати и махленските умници да думат : „Лошият Костов продаде „Кремиковци” за един лев, защото е лош и продажен”.
Всички тези патила обаче не пречат на сегашните управници да сключват газови договори и да застройват атомни гиганти по старите образци на българо-съветската дружба.
„Ами да, след като и Гоце, и Путин са ченгета” – е първото, най-естествено сякаш обяснение. И най-плиткото. Защото (и тук Коритаров е прав) въпросът не е в ченгетата, а в хората. Коритаров беше разобличен като агент Алберт тъкмо когато започна да се заяжда с руската мафия и да намеква за връзките й с българските управници. Иво Инджев пък, който е записан от бившата Държавна сигурност като сътрудник (много вероятно без самият той да подозира това), винаги е разобличавал и дейността на бившите комунистически служби, и на руската имперска политика.
А има и друго нещо - много разбираемо и човешко. По какъв начин един младеж на двадесетина години би могъл да разбере в края на шейсетте и началото на седемдесетте години истината за комунизма, ако не е от съответното семейство. Как би могъл да прозре нечовешката същност на неговите най-свирепи юмруци – съветското КГБ и българската Държавна сигурност. Как би се досетил за тази същност посред тоталната пропаганда на комунистическата държава, която още от детската градина вземаше човеците, за да ги превърне в „случаи”.
Ама моля ви се, значи умният, мъдър, честен, благороден, почтен, зрял и узрял, патил и препатил български народ (добре де, мнозинството българи) гласува за комунистите и през 91-ва година чак. Мнозинството гласува за комунистите дори след като научи за Ловеч, Скравена и Белене. Гласува за тях и след като видя как те доведоха България до пълен финансов крах. И след като чу самия Тодор Живков да признава, че „социализЪмът е едно недоносче”.
А какво да смисли, какво да прозре и какъв избор да направи един младеж, който в края на шейсетте знае единствено и само, че на света има два лагера - единият на жестоките капиталистически акули, които експлоатират работническата класа и бият негрите, и другият – социалистическият, който се е запътил към сияйните върхове на комунизма и раздава на работниците безплатни карти за почивка по профсъюзна линия.
Съвсем другояче би трябвало да изглeждат нещата след истинската, битова, незамазана от комунистическата пропагандата работа в службите. Тогава вече човек може да разбере и прозре всичко. Друг е въпросът какво би могъл да направи. Защото няма много неща за правене. Едното, което може да направи човек при такива обстоятелства, е да стане предател на родината и герой. Предател за едни, герой за други. Като Виктор Суворов. Или като Владимир Костов, който по изключение някакво се оказа нито герой, нито предател, а просто Владо Костов. Другият избор е да си кютиш и да чакаш системата сама да се скапе, разядена от собствената си гнилоч. Естествено „трай си там, прави се на камила, гледай тъпо и чакай ония сами да се надрискат” си е типично българският избор. Иширет, чалъм, способ за оцеляване, усвоен, проверен и доказан през различните видове робства. Тук, в България, героизмът е възможен само в неговите читанкови, болезнено-тотемни или приказни измерения. Човешкият героизъм тук е немислим. В България дори обикновената почтеност изисква прекомерни нравствени усилия. Най-вече поради липсата на опорни точки. Или на опорни човеци по-скоро. На хора, върху които да се опре, и на примери, които да последва.
Нравственото усилие, героизмът, че и съвсем обикновената почтеност се съотнасят към другите, правят се заради другите и се нуждаят от подкрепата на другите. Когато знаеш, че след каквато и да било саможертва – голяма или малка, другите ще те възприемат като балък или в най-добрия случай ще те погледна с недоумение, просто не жертваш нищо и толкоз. В България си е така, малко сме, посредствени сме и в доброто, и в лошото, знаем си се. Ами какво да кажем за „Великият Съветски съюз – страна на герои”. Страната, за която Жана Бичевская пееше „ Героями Русь ест богата „.
Ами в същата тая бъкаща от герои, паметници на герои, картини на герои, песни за герои, книги за герои и филми за герои държава през 1989 година срещу нахлуването в Чехословакия възроптаха 7 души. Словом седем души. Измежду двеста милиона - седем. Седем от двеста милиона. Толкова герои произведе „великата” държава.
Хайде да съотнесем тези цифри към България, за да видим колко герои пък тя произведе. Колко българи протестираха срещу нашествието в Чехословакия през 1968-а. Ами знае се колко. Нито един. Ако не броим, разбира се, така наречените интелектуалци, които след 90-а развълнувано споделяха как в ония времена се били сгушили в някое си там мазе, как си пуснали били Висоцки-Окуджава, как му били ударили една-две водки и след като се били надлежно поогледали, героично били промърморили: „Ей, ама тия нашите комуняги пак се осраха…”
И сега цялата тази земно-битова, ракиено-възторжена и салатено-оценъчна съвкупност много се кефи да рече: „Ти що не им се опря, бе, Коритаров. Що не отиде в затвора. Що не избяга на Запад. Що не те разстреляха. Що не те пребиха до смърт… Белким те приемем не за балък, а за герой...”
Всъщност днешна България се понапъва от време на време да признае, да опише и да възхвали някой герой дисидент. При едно условие обаче. Хайде, досетете се кое. Можете от първия път. Не е трудно. Да, точно така. Ако бъде заплатено. Ако се бръкне някоя фондация за сухо. Или пък ако някоя държава, например Англия, рече да даде пари за журналистическо разследване . Тогава вече може. Тогава вече става.
А иначе за Володя Наков например, който сам-самичък се опря на комунистическата държава още през 1980 година, никой нищо не знае. Никой не знае, че Володя беше пребит до смърт от Държавна сигурност в мазетата на пазарджишкия затвор. Никой не любопитства как и защо е станало. Никой нищо не разследва. На България, включително и на демократичното й разклонение, не й пука за него. Защото вече тия неща не са любопитни. И най-вече, и преди всичко – няма кой да плати, за да се види какво е правил Володя и да се разследва убийството му.
Толкоз за българското дисидентство, българския героизъм и съпротивата срещу комунизма. Нека сега героите да укоряват Коритаров. Нека го съдят. Нека хвърлят камъни по него и ония възвишени и кристално чисти християни, които много си падат да дават присъди и да проповядват, без изглежда въобще да са разбрали какви ги е вършил в началото апостол Савел-Павел. Хайде вече те имат донякъде право. Само че Андрей Райчев да раздава присъди, тук вече -айде сиктир с извинение. Пък и без. Извинение.
След осемдесет и девета година нещата стоят другояче. При демократични условия вече никой не може да се оправдава с липса на избор или неосведоменост. И Коритаров вече е напълно отговорен за делата си. Вече бива да бъде и оценяван, и укоряван, и съден. Както и всички ние. А също е време да бъде изследван, съден и оценен и оня, другият случай. Случаят „България”.
Продължава.
Забележка : Твърде вероятно е избрани мнения към това писание да бъдат напечатани в следващия брой на вестник " Седем"
|
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Потребители
